Пролог от една неозаглавена книга - Детето на Мрака

Малко късче слънчева светлина се процеждаше през прояденото от молци перде дръпнато зад прозорците на привидно изоставената селска колиба. Никой минаващ по улицата отсреща не би й обърнал внимание. Всички в Талиан бързаха за някъде. Търговци и амбуланти гонещи поредната сделка, моряци нарамили тежки торби с провизии, притеснени да не изпуснат потеглянето на гемията, където работят. Рибари връщащи се от реката, носещи пълни с пъстърва кофи. Стражи от Градската Стража, патрулиращи усилено преди тържеството за Мидсомер. Сякаш дори хайманите се бяха вдигнали да свършат по нещо в този, изненадващо хладен за Луминара, летен ден. Южното кралство винаги се е радвало на огромни напливи от хора през лятото, когато цял месец преди Мидсомер всички пазари бяха пълни със сергии. Във всеки голям град можеха да се видят дълги вериги, извиващи се във всички посоки от хора и набързо сглобени щандове. Нямаше как да минеш от там и да не си купиш нещо, дори да не искаш. Настоятелствата на търговците винаги се оказваха по-силни от волята ти и накрая се оказваш с няколко бутилки медовина, домашна лютеница, памучно одеяло и огърлица с перли от Кристално Море. Най-много обаче бяха сергиите за дрехи, килими и завивки. В Луминара се намираха най-големите полета с памук в познатия свят и повечето местни търговци се надпреварваха чий памук е по-качествен. Вечните подвиквания бяха нещо от сорта на „памук върху, който спиш сякаш легнал върху облак“ или „риза по-здрава от кожата на грекен“. Някак винаги накрая се оказваше, че всъщност само две блузи и един панталон са направени от луминарски памук, а останалите дрехи са от лен, който видиш ли не отстъпвал с нищо на памука, само е десет пъти по-евтин.

Дезибог Елинел изобщо не харесваше шумотевицата и претъпканите улици, затова с удоволствие се беше облегнал върху единствената здрава облегалка на дървения стол, където бе избрал да се настани, когато влезе в затъмнената трапезария на изоставената колиба. Въздухът вътре беше застоял и миришеше на мухъл, но това никак не притесняваше Дезибог имайки предвид какво го чакаше отвън. Ако трябваше да прекара още един ден обграден от крещящи хора и пазарящи се търговци щеше да убие някого. В колибата не бяха останали много мебели. Явно семейството, което е живяло преди тук си е взело малкото здрави вещи преди да се изнесе. Или някой друг е минал след това и ги е взел. Освен столът, на който седеше, имаше леко наклонена на една страна дървена маса и още три стола като единият беше останал без два крака и бе поставен върху масата, а другите два имаха дупки по седалката и гърба, най-вероятно проядени от термити. Остана доволен, че пръв се е добрал до уговореното място, защото въпреки едната липсваща облегалка, столът на който седеше беше най-здрав и хората, които чакаше, чиито имена не знаеше, клиентите му често оставаха анонимни, щяха да седнат на значително по-зле изглеждащи столове. Това нямаше голямо значение за пазаренето, но на Дезибог му харесваше да изразява превъзходство дори в най-малките неща. Не той бе избрал локацията, което рядко позволяваше на клиентите си. Това обаче не бяха обичайните лордове, които искаха да отстранят някой опонент или дами, които искаха да се отърват от избухливия си съпруг. Ренета, ханджийката от Засменият Глиган, която му предаде посланието каза, че двамата, които дошли посред нощта били закачулени и облечени в одежди, които не била виждала дори сред благородници и аристократи. Беше му казала и че го търсили по име, вместо по прякор. Тихата Смърт, Невидимият Убиец, Детето на Мрака, наричали са го по много начини, но досега никой не бе използвал истинското му име, за да го потърси за задача. Той нямаше роднини, всички, които биха знаели това име са или мъртви, или в тъмница, или много добре платени и шпиони работещи за него. Когато бе научил, че са използвали името му се беше напрегнал малко, но сега се бе отпуснал напълно и си беше придал вид на незаинтересована принцеса обградена с ухажори. Нямаше да позволи на хора, с които ще работи да разберат, че са му влезли под кожата.

Дъските на входа изскърцаха. Чуха се стъпки по коридора. Бяха тежки стъпки от твърда подметка, което само по себе си показваше заможност. На рамката, където някога е имало врата се показаха двама мъже, които влязоха в трапезарията, но не свалиха качулките си. Единият беше висок, поне с половин глава по-висок от Дезибог, излъчваше студенина, която обикновено можеше да значи много неща, но Дезибог имаше много силна интуиция и беше сигурен, че този човек е убил много хора, може би дори повече от самия него. Другият беше малко по-нисък от първия и нямаше това излъчване, но пък начинът, по който седна на стола, сякаш беше трон в голямата зала на някой замък във Валория, му подсказа, че най-вероятно хората срещу него са от благороден произход. Дезибог се изправи в стола си, реши че незаинтересованата му стойка само ще покаже слабост пред такъв тип хора. Най-странното беше, че дори в такъв хладен за лятото ден, навън все пак беше твърде горещо за дебелите черни наметала, с които бяха облечени двамата мъже. Той ги погледна, опитвайки се да придаде твърдост в погледа си и започна, както винаги с мазен и спокоен глас:

-         Добър ден, драги господа! Радвам се, че ви виждам, но ще ви помоля да свалите качулките. Както виждате аз не правя усилие да запазя вида си в тайна от вас, очаквам същото и от клиентите си – мъжете не отговориха веднага и дори не помръднаха. Тишина се възцари в прашната стая, нарушавана от глъчта идваща от улицата отвън. Дезибог имаше железни нерви, можеше да стои в мълчание цял ден и по челото му нямаше да избие и една капка пот. След дълго мълчание и мерене на търпение между двете страни, високият мъж заговори.

-         Дезибог Елинел, Детето на Мрака, син на Вран Елинел, легендарният главатар на Гилдията на Убийците. И да искаш няма да можеш да се скриеш, така че не се дръж сякаш откритостта ти има някакво значение. По-добре приеми от сега, че ще разговаряш с нас без да ни познаваш – гласът му бе тих, но всяка дума пронизваше Дезибог като стомана и той не беше сигурен какво точно го караше да му се гади. Фактът, че знаеха толкова много за него, чак до покойния му баща или това, че ако му се наложеше да избяга, единствената му опция беше да минe покрай тях, за да стигне изхода или да скочи през прозореца, който обаче беше покрит с пердето и щеше да представлява риск от оплитане. Това го накара да се почувства като в затвор. Осъзна, че изборът му на стол е бил не добре изчислен. Впрегна всяка останала капка спокойствие в себе си, за да не издаде ужасът, който би се изписал на лицето му в нормални обстоятелства.

-         Еха, явно наистина нямам тайни от вас, мили господа. Не знаех, че съм толкова известен сред… От къде всъщност идвате? – опитът му да извади каквато и да било информация от тях беше неуспешен. Те отново не помръднаха и този път по-ниският заговори.

-         Забрави за въпроси и трикове, с които обикновено черпиш информация от обичайните си клиенти. Не си в позиция да се пазариш също. За задачата, която ще ти възложим ще бъдеш възнаграден щедро, а като допълнителна награда няма да те убием тук и сега. Със сигурност знаеш, че има обявена награда от хиляда марки за главата ти в Луминара, а да не говорим, че си търсен и във всяко друго кралство – цялото тяло на Дезибог се стегна, нямаше вече за къде да прикрива неспокойствието си.

-         И каква е задачата, за която сте си направили трудът да ме проучите до девето коляно – от гласа му изчезна всяка нотка на подмазване, но не показваше притесненост, напротив, звучеше напълно спокоен и уравновесен. Високият се размърда в стола си, сякаш, понечи да посегне към хълбока си, най-вероятно към меч, но ниският го спря с едно махване на ръката. Йерархията в стаята се изясни само с това малко движение.

-         Мишената ти е лесна, но ще се намира на място, от което трудно се бяга. За момента няма нужда да знаеш повече. Подготви се, както обикновено и тръгни незабавно към Пинтер, където ще се срещнеш с Яник Бил-Вер, той ще те чака в хана Отсечената Глава, в покрайнините на града. От него ще научиш останалата част от задачата – след като спря да говори, ниският мъж остана на място за известно време и Дезибог помисли, че ще му каже още нещо, но той само стоеше и го гледаше, ако изобщо наистина го гледаше, Дезибог не виждаше очите му от качулката. Този път нетърпението го победи, искаше да се измъкне от колибата възможно най-бързо и понечи да стане. Всичко след това се случи прекалено бързо, за да може да реагира. Само за миг високият мъж се бе озовал от неговата страна на масата и бе извадил меч, който опря в гърлото на Дезибог. Острието беше толкова остро, че въпреки липсата на натиск, успя да го пореже и малка струйка кръв потече надолу по врата му и попи в сетрето му. От близо успя да различи малката част от лицето на високия, която се бе открила от качулката. Двойна брадичка и дебели устни върху тъмна кожа. Той му прошепна:

-         Не си и помисляй да бягаш или да се криеш, няма никакъв смисъл. Знаем малката ти тайна и от тук нататък няма да има нито един момент, в който оставаш насаме. Дори ти да не ни виждаш, ние ще сме винаги в сянката ти и ще чакаме. Едно грешно движение, една стъпка в неправилна посока и няма да разбереш как ти е паднала главата. Може и да си най-добрият убиец, но не си незаменим. Разбра ли ме или имаш нужда от още мотивация – лявата ръка, с която високият го бе хванал за задната част на главата, сякаш, беше някаква прислужница позволила си да отговаря на господаря си, го дръпна за косата. В следващия момент получи коляно в стомаха и мъжът го пусна на земята, където Дезибог се преви от болка. Унижението бе пълно. От невръстна възраст насам никой не го е унижавал така. В този момент се закле, че някой ден, някак, ще намери начин да забие нож в сърцето на този нещастник. Този ден обаче не беше днес. Трябваше да се унижи още малко, за да запази кожата си.

-         Разбрах, милорд. Задачата ще бъде изпълнена без проблеми, имате думата ми – всяка сричка, която изрече излизаше с вълни на горчивина, но беше наложително, продължаваше да си повтаря, че това няма да е последната им среща и че ако трябва ще обърне света, но ще го убие бавно и мъчително. Ниският мъж се изправи, не бе помръднал и със сантиметър докато високият го налагаше. Изтупа наметалото си сякаш махаше някаква мръсотия и се засмя.

-         Знаех, че мога да разчитам на теб, момче. Не ме разочаровай и въпреки ударите, които получи, ще останеш изключително доволен. Имаш пет дни да стигнеш до Пинтер. Гледай да не се бавиш, за да не трябва да ти напомняме усещането, което изпита току що – не изчака отговор, а директно се обърна и тръгна към коридора, който водеше към оживената улица с нищо не подозиращи хорица, гонещи работите си. Високият мъж го последва веднага с бърза крачка без дори да поглежда свилия се на пода Дезибог. Той остана още малко в тази позиция и след като чу затварянето на входната врата се изправи и сякаш от болката не бе останал и помен. Не се беше случвала. Не успя да се сдържи и се засмя на висок глас. Отдавна не се беше случвало да изпитва такива силни емоции. Работата му беше станала прекалено скучна и повтаряща се в последните години. И преди е имал срещи с неприятни хора, но във всичките му двадесет години на стотици убийства, никога не беше срещал някой, който да го накара да изпита страх за живота си. Нямаше как да не се направи, че го е заболяло и да не се унижи максимално. Трябваше да се покаже слаб пред тях, за да го подценят и да не го следят прекалено внимателно. Нямаше проблем да се прави, че изпълнява задачата им, докато всъщност проучва кои са.

Дезибог Елинел беше седнал на тясна маса в центъра на общото помещение на Засменият Глиган и пиеше любимото си гряно вино с подправки от Летните Острови. Не показваше с нищо, че днес е получил най-унизителните удари в живота си. Най-спокойно оглеждаше хана и от време на време се усмихваше на русокосо момиче седнало на масата срещу него, което не спираше да го гледа засрамено. Дезибог беше много красив и чаровен мъж. Дългата му до раменете черна коса изглеждаше като божествени конци втъкани в изящна вълна от катран. Очите му точно толкова тъмни, но сякаш излъчваха сияние по-силно от това на най-блестящия диамант от мистирионските мини. Беше облякъл отровно зеленото си сетре с бродиран хамелеон върху ръкавите. Бялото му сетре бе изцапано с кръв. По всичко изглеждаше, че е мъж от знатен произход. Нямаше човек влязъл в хана, който да не го огледа поне веднъж. Рядко си позволяваше този вид, но сега искаше да изпъкне на всяка цена. Искаше всички да го видят, че е напълно уравновесен и си пие най-спокойно. Въпреки че им показа най-слабата си страна, не искаше да ги кара да се съмняват в него и играта му да има обратен ефект. Да започнат да го следят още по-изкъсо, за да са сигурни, че ще успее да свърши задачата. Човекът оставен да го следи трябваше да го види в най-спокойния му вид, за да го предаде на господарите си. Изпи остатъка от виното си на една глътка и стана. Постоя за момент вгледал се в ханджийката, но реши, че няма да е днес. С бавна походка, показваща завладяваща изящност, се запъти към русокосата девойка. От близо беше малко по-грозна, с ръбести черти, но все пак ставаше за целта му. Покани я на танц. Нямаше нужда да казва и една дума. Беше му ясно, че това момиче ще скочи и от Бялата Кула на Пинтер ако той го поиска. Потанцуваха малко на флейтата, на която дрънкаше фалшиво местният радостин. Още при първата почивка на радостина, Дезибог дръпна момичето и й прошепна:

-         Ела с мен, горе имам стая – нямаше нужда да я убеждава, само в погледа й виждаше желанието, което бе стигнало до слабините й, където дори без допир се усещаше влага.

Тя кимна и той я поведе към вратата водеща към стълбите за втория етаж, където се намираше неговата стая. До последно се стараеше да изглежда изключително доволен и наперен. В мига, в който краката му стъпиха извън общото помещение на хана, усмивката му се изпари. Стисна момичето по-силно и я задърпа нагоре. Тя не осъзна промяната, най-вероятно беше пияна, а дори и да не беше, го гледаше с такава прехласа, че човек щеше да си каже, че е принцът наследник. Вкара я в стаята, където прислужничките бяха запалили две малки свещи, точно колкото човек да не се спъне в тъмнината. Луната отвън обаче му бе напълно достатъчна, за да вижда идеално. Той се обърна към девойката, за да я огледа още веднъж. На тази светлина изглеждаше по-красива. Това нямаше никакво значение обаче. Тя тръгна към него, за да го целуне, но така и не стигна устните му. Той се отдръпна настрани, за да избегне вълната от топла кръв, която шурна от току що прерязаното й гърло. Тя така и не разбра, че е била поразена. Нямаше време за това. Строполи се на вече обления с кръв килим с мек звук. Не издаде нито стон, нито помръдна повече. Дезибог я гледа известно време също без да мръдне. Обичаше да гледа как нечия кръв изтича. Още като малък любимо му беше да ходи до реката и да гледа как тече водата. Тогава нещо му липсваше. Липсваше му кърваво червения цвят. Наслади се до последно на гледката, залости вратата с дървения стол, единствената мебел, освен голямото двойно легло и гардероба и се излегна с дрехите. Усети се силен, нямаше от какво да се страхува. Тези двамата може и да го бяха уплашили за момент, но той го отдаваше на шока. Знаеха твърде много за него. Първото, което трябваше да направи е да намери кой се е разприказвал. Кой изобщо знаеше толкова много за него и беше сред живите? Имаше твърде много въпроси и твърде малко отговори. Сега обаче беше време да се наспи. Обърна се към прозореца, от където меко се спускаше лунната светлина и заспа с пълно спокойствие изписано на лицето му.

Дезибог Елинел се събуди призори заедно с първите кукуригания на петли и първите лъчи на слънцето. Видя безжизненото тяло на русокосата девойка и му стана хубаво. Прескочи тялото й, това че я умъртви не значеше, че не я уважава. Тя просто се оказа в грешното време на грешното място. Не е виновна, че двама закачулени мъже са го изнервили до крайна степен. Просто нямаше как да си легне без да е утолил жаждата си за смърт. Иначе сънят му просто нямаше да е толкова удовлетворяващ. Излизайки от стаята хвърли и двете свещи, които почти бяха изгорели през нощта на леглото. Вървеше бавно и се усмихваше на всеки, с когото се размине. Днес беше по-хубав ден от вчера. Влезе в общото помещение. Ханджийката се опита да го заговори, но точно в този момент един от мъжете, явно заспал на масата, се строполи на твърдия дървен под. Това разсея Ренета, което му позволи да се измъкне незабелязано. Излезе на улицата, която толкова рано сутрин беше почти празна. Само тези, които вчера не са успели да продадат достатъчно или не си бяха свършили работата бяха излезли толкова рано. Тръгна по улицата водеща към западната порта на града. За момент усети миризмата на изгоряло преди да се е отдалечил и се усмихна съвсем бегло. Знаеше, че няма как Ренета да е казала всичко, което мъжете знаеха за него, просто защото тя самата не го знаеше, но тя ги бе довела до него и нямаше как да мине без наказание. Той си помисли, че даже трябва да е благодарна, че само ханът й ще изгори. Трябваше да я заколи като безполезното прасе, което беше. Отърси се от негативните мисли и продължи по пътя си с ведро изражение изписано на лицето му. До вчера не беше сигурен дали не трябва да си потърси нова работа. Толкова безинтересно му беше станало да убива. Днес се усмихваше до уши само като си помислеше за тялото на високия мъж паднало безжизнено като това на русокосата девойка и локвата кръв, бавно стичаща се по пода. Да, помисли си Дезибог, с този занаят винаги е така. Тъкмо си помислиш, че си приключил и вече не ти е приятно и хоп, нещо ти връща обратно върховата емоция, която си изпитвал при първите си убийства.

В пролога се разказва за един мрачен и фантастичен свят. Той е част от неозаглавената книга, която пиша. Светът в нея е нещо, което се развива в главата ми още, от както прочетох първата си книга. Мечтая си някой ден да успея да покажа огромното си въображение пред вас читателите. Засега обаче вървя бавно и постепенно към написването на първата си книга. Все пак трябва да се плащат сметки и човек не може да си седи по цял ден пред компютъра и да пише.